От връх Ком до нос Емине-пътуване на изток към слънцето и морето
Ком – Емине – поход, дълго приключение или поклонение на хората, които обичат планината?! За повечето хора това е национален туристически поход – част от Европейския маршрут Е3, който започва от Атлантическия океан, минава през Карпатите, Стара планина и стига до Черно море. За хората, които са го минали, определението извира дълбоко от душата и е свързано с личните изживявания, емоции и размисли.
20 дни - 660 км. Изпълнен с различни хора, чувства, емоции – пътят се превръща в едно общо изживяване, където залъкът хляб или глътката ракия са по-сладки, когато са споделени. „Човек е човек, когато е на път“ – днес тази велика мисъл на Алеко Константинов звучи със сила и тежест и ще бъде актуална и за бъдещите поколения.
Преминаваме през различни метеорологични условия, през различни терени и височини – всички сме отправени към една основна цел – Черно море, сините вълни, нос Емине – най-източната точка на България. Дали самата цел да зърнем морето от Стара планина или самото преминаване по билото на най-величествената планина в България ни води и ни дава сили да крачим напред и нагоре?! Всяко едно камъче под краката ни дава усещането, че ние сме част от пътя и че пътят е част от нас. Всяка една докосната тревичка ни опиянява със свежия си аромат и сякаш ни вдъхва нов прилив на сили и енергия. А всяка една ягодка, малинка или боровинка ни дарява с глътка почивка и усещането, че сме щастливи от това, което правим.
Преливат различни цветове – зелено, кафяво, златисто, синьо, на места огнено червено, жълто. Цялата тази палитра от цветове е майсторски съчетана във великото творение на природата – Стара планина. И сякаш ние допълваме този шедьовър с присъствието си. Основният цвят – зеленият ни носи спокойствие и мир в душите. Смирени пред силата и необятността на планината, ние крачим по пътеки, камъни и храсти. Всяка стъпка ни води все по-близо до крайната точка, но и ни отвежда на едно невидимо пътешествие – пътешествието към себе си!
Мечта, реално изживяване, приключение или осъществена цел?! Споделяне или навлизане навътре в себе си? Обединени от една обща мечта, ние сме като отделни планети, които естествено се движат в общ ритъм и синхрон, но всяка планета представлява съвкупност от индивидуални размисли, преживявания, чувства, трудности, наслада, щастие, спокойствие, мир, хармония, баланс.
Това приключение създава една нова среща със собствените ни възможности, сили и воля. Пътят през необятната Стара планина е път, през който всеки човек преживява връзката между тялото, ума и душата. Всяка крачка е свързване с необятната природа, всяка глътка въздух е докосване до безбрежното небе, всяко запознанство е приятелство.
Някои хора казват: „Какво значение има крайната точка, когато умееш да се наслаждаваш на пътя“. За нас - „поклонниците на Стара планина“ това важи в пълна сила, защото ние сме там, защото обичаме планината – обичаме всяка птичка, тревичка, пътечка, било, камък, поточе и рекичка.
Походът започва от прохода Петрохан към хижа Ком /1544 м/. Преди да стигнем до хижата изкачваме вр. Ком /2016 м/, където началото на похода е официално обявено от водача от ТД „Руен“ Цвятко Цветков с по глътка ракия и фурми. Това е първият момент на всеобща близост и споделяне. Тридесет и трима участници от различни краища на България се запознават и обединяват. Споделеният залък и глътка остават в сърцето. Това е преживяване, което не се забравя и топлината на този огън може да те стопли и в най-големия градски студ. Пристигаме благополучно в хижата, където се провежда рокер събор и вечерта предстои концерт. И така първата вечер на разчупване на леда и премахване на градските предразсъдъци преминава с весели разговори и разкази на фона на всички рокери и мотористи.
На следващия ден ставаме, преизпълнени със сили и енергия, за да се отправим към х. Пробойница. Връщаме се до прохода Петрохан и от там поемаме през „наш`те планини зелени“. Изкачваме била, минаваме през поляни, пресичаме потоци. Цветовете преливат в различни нюанси на зелено и кафяво и тук-там се разнообразяват от ярки лилави горски цветя. Гъстите хвойни изглеждат като мек килим, застлан в планината. Минаваме покрай вр. Тодорини кукли /1785 м./, който ни впечатлява със зелената си премяна, а скалите сякаш са везана украса. Спускаме се към поречието на река Пробойница, на която е кръстена и хижата. Времето е чудесно за палатки и нежният ромон на реката ни унася бързо бързо.
Събуждаме се от медения звук на мъничко звънче, вързано на красив кон. Събираме палатките, закусваме с вкусни мекици и чай и се отправяме към с. Губислав, където ще се предвижим с бусове през гара Лакатник до едноименното село. Любуваме се на безкрайната красота на Искърския пролом, който преминава през гара Лакатник като застинал влак и само движението на пълноводния Искър носи усещането за живот и динамика. Днешното приключение ни отвежда през Атмосферик фестивал, който се провежда близо до местността Чемерика. Преминаваме през музикалното събитие и ставаме за секунди част от него. Хората ни се радват и ни изпращат на добър път към морето. Някои дори се смеят и не вярват, че сме тръгнали натам. Да, който е дръзнал на това пътешествие знае, че първите стъпки са най-трудни, а последните най-сладки. Преминаваме през местност „Разделената вода“, където през 1871 г. Васил Левски е основал таен революционен комитет от местни поборници срещу турското робство. Усеща се тайнствената и магична атмосфера на дъбовата горичка, през която минаваме. Именно тук природата е запазила историческите тайни и ги съхранява за вечни времена. Пристигаме в х. Лескова /1340 м./, където дружелюбните хижари ни гощават с топла супа и чай. Лягаме си изморени, но удовлетворени от дългия ден, за да съберем сили за следващия ден.
Поемаме от хижата към прохода Витиня. Виждаме как сутришната мъгла се вдига нагоре като завеса и пред нас се разкрива гледка – необятна, красива и спираща дъха. Подсичаме вр. Мургаш /1687 м./ и излизаме на Зла поляна, където се изсипва градушка. Недружелюбното посрещане ни дава отговор на въпроса защо е наречена така тази поляна. Пристигаме на прохода, където си правим бивак.
Сутринта е топла и приятна. Маршрутът ни продължава от прохода Витиня през вр. Баба до х. Кашана. Преминаваме през Арабаконак – най-ниският проход в Западна стара планина /970 м./. Мястото е важен исторически, военен и търговски път още от Античността и Римско време. По този път са преминавали войските на Филип и Александър Македонски, а през 1867 г. преминава четата на Панайот Хитов и Филип Тотю на път за Сърбия, за да се включи във Втората българска легия. Знаменосец е Васил Левски. По късно през деня ни застига продължителен дъжд. И сякаш всеки остава насаме със себе си и дъжда. Планината е обхваната от гъста мъгла. Зелените върхове и поляни са скрити като с воал от нашите очи. Погледът ни е концентриран в пътя, защото всички желаем с всяка крачка да стигнем все по-бързо до хижата на топло и на сушина. Дъждът спира и на моменти мъглата ни открива гледка на юг към гр. Пирдоп. Пристигаме в х. Кашана, където ни очакват малки бунгала със запалени печки. Топлината е нашата награда за деня. Няма нищо по-хубаво да почувстваш топлината от дърво след почти цял ден ходене в дъжд и мъгла. И до днес усещам тази топлина в сърцето си...
Планината е единство на противоположности – след високото идва ниско, след топлото – студено, след слънчевото – облачно. Това се потвърди в този шести ден от нашия поход. Маршрутът ни продължава от х. Кашана през вр. Паскал до х. Георги Бенковски /1540 м./. Този ден е изпитание за групата като цяло и за всеки един участник по отделно. Сутринта е обгърната от гъста мъгла; движим се близо един до друг; студено и влажно е. Изкачваме билото, където освен мъглата и ситния дъждец, силен вятър се опитва да отклони стъпките ни – сякаш ни възспира. Устремени и решени, ние крачим като верни поклонници на планината и дори вятърът не може да спре нашия порив. Тук главната цел е изместена от вяра, надежда и молитва да стигнем живи и здрави до хижата. Измокрени до кости и премръзнали, чувствата и емоциите ни са извън контрол и като че ли чувството за самосъхранение дава превес над всички други емоции. Добър урок ни дава планината и ни показва, че няма по-висше от природата и природните сили. Последните крачки преди х. Бенковски са изпълнени със смирение и страхопочитание, но и безгранична любов към планината.
Осъзнали естествените закони на природата и уроците на живота, с песен на уста се отправяме към х. Ехо. Пътят преминава през резервата „Царичина“ – Омайният резерват. Пътеката минава през вековна гора от смърчове и ели, а над тях се извисяват белите мури. Резерватът се нарича омаен не само заради опияняващото въздействие на природата, а и заради огненочервеното омайниче, което се среща там. Сред зелените тучни полянки се откроява синята тинтява, която привлича туристите със своята красота и аромат. Правим почивка на х. Вежен и продължаваме пътя покрай едноименния връх /2198 м/. Пътеката ни разкрива необятна гледка към с. Рибарица и връх Васильов на север, а по-късно на юг се открива гледка към Същинска средна гора. Виждаме сгушените селца Кърнаре, Розино, Столетово, Христо Даново и се любуваме на красивата Средна гора от далече. Изкачваме вр. Юмрука /1819 м/, който ни пленява със своята сила и красота, вплетени в едно. Като здрав юмрук, издигащ се към небето, върхът се врязва в облаците. Оставяме своите послания и пожелания в книга, която прилежно прибираме в найлон и в желязна кутия, за да се запазят думите ни през години и векове. Предстои ни стръмно спускане до х. Ехо по скалистата част на върха, където има стоманени въжета в помощ на туристите. Минаваме покрай параклис св. Троица /1700 м/, където се прекръстваме и благодарим на Бога, че е сътворил такива красоти и че сме живи и здрави да се докоснем до тях. Пристигаме в х. Ехо /1675 м/.
Потегляме към х. Козя стена /1600 м/ и преминаваме през едноименния резерват. Тук стръмните отвесни скали пораждат различни чувства у всеки от нас. У едни това е екстремно предизвикателство, у други – изправяне пред собствените си страхове, у трети – поредната пътека, която трябва да се мине с повишена концентрация. Пътеката е тясна и скалиста, а дерето е страховито и дълбоко. Подсичаме билната пътека и минаваме ту от северната, ту от южната страна на Козята стена. И този ден ветровете и мъглата пазят съкровищата на Балкана, а срещата със старопланинския еделвайс остава очакване за бъдещите ни срещи. Пийваме по чайче на хижата и продължаваме към Беклемето. Продължаваме пътя си към х. Дерменка /1503 м/ през заслон Орлово гнездо. Вечерта е изпълнена с веселие, забава, песни и танци. Времето, когато не сме на път, е изпълнено със спокойствие и почивка, но същевременно и с планински песни, танци и приятелства.
От х. Дерменка тръгваме с дъжд и закусваме в х. Добрила. Метеорологичните условия не позволяват на групата преминаването през вр.Амбарица, Купена и Кръстците, затова продължаваме през Залъмово кладенче към х. Левски. След излизането от гората над хижата времето се изяснява и повишава настроението ни, от м.Дюза за момент дори се вижда кулата на вр.Ботев. Малко преди заслон Ботев мъглата отнови ни обгръща, но това не ни пречи да пристигнем с бодра песен.
Десетия ден на похода започва с изкачването на първенеца на Стара планина връх Ботев /2376 м/. От ветровитото било слизаме край х.Тъжа и преминаваме Гърмящата гора. След това се наслаждаваме на запленителния масив Триглав, Пеещите скали, подсичаме вр.Вълча глава от юг и стигме за заслужена почивка в х.Мазалат. От нея до х.Узана краката ни сякаш се движат сами. Хижарката Милена е подготвила ръчно омесени питки, за да ни посрещне в народна носия с хляб и сол и топли думи. Отхапваме през сълзи от вкусния хляб и се замисляме върху заветните й думи. Очите са изморени, но весели и замислени върху житейските ценности и сякаш светят, разпалени от щастието.
От х. Узана грабваме нашия трибагреник и се отправяме през вр. Шипка към х. Бузлуджа. Този ден сякаш минаваме през историята. Всеки чувства у себе си трепета от бойните възгласи, всеки усеща кръвта на дедите ни под краката си, всеки усеща силата и всеотдайноста на борците за свобода. Тези чувства и емоции ни карат да крачим напред и нагоре, изпълнени с гордост, че сме българи.
Навлизаме в Източна Стара планина, където преминаваме през Тревненската планина, Елено - Твърдишка планина, Котленска планина. В този дял планината вече е по-ниска и полегата, а и времето вече е слънчево и топло. Преходите са продължителни, но терените са полегати и лесни. Всички сме не само участници в похода, но сме и вече приятели. Приятелството в планината е силно и здраво като юмрук. Приятелството, създадено в планината, може да устои на най-големите бури и катаклизми, защото е истинско и чисто, като планински извор.
В с.Дъскотна нашият домакин Христо ни посреща сърдечно, докосва сърцата ни до магията на народната музика с гайдата си и ни нагощава с агне на фурна и дроб сърма.
Последната отправна точка преди нос Емине е с. Козичино, откъдето тръгваме сутринта на 30 юли 2014 г. Утрото е приказно и магично. Виждаме изгрева през тънка като коприна мъгла. Минаваме през ожънатите ниви и виждаме проблясващите паяжини в житата. Мравките събират останалите житни зрънца и бързат да ги приберат за зимата, а ние бързаме с бодра стъпка, за да осъществим една мечта – да зърнем Черно море от Стара планина. И ето че дългоочакваният момент идва – виждаме морето. Но за да стигнем до него ни остават още 20 км. И толкова близо, и толкова далеч. Последните крачки са най-сладки – няма болка, няма умора, има само един стимул и това е синьото море.
Пристигаме в с. Емона, където с бурна наздравица и песен се поздравяваме всички и после задружно се отправяме към нос Емине. Настава едно всеобщо щастие, преливащо от различни емоции, радост, смях и сълзи дори. Спасителят и водач от ТД „Руен“ гр. Пловдив - Никола Игнатов подава на ръководителя и водач от ТД „Руен“ Здравко Дошков шампанско, с което ни поливат и ни поздравяват за общото постижение на групата.
И така потни, мръсни и поляти с шампанско си тръгваме от нос Емине, знаейки че някой ден ще се срещнем отново на същото място. Изхвърлили ненужния товар и стрес от градското ни ежедневие, ние сме леки и безгрижни и единственото, което носим в душите си, е безкрайно щастие и благодарност, че заедно се обединихме, за да осъщствим общата си мечта.
Хвърлям от нос Емине малко камъче, донесено от вр. Ком, което ще разкаже на морето за цялото приключение на това незабравимо пътешествие...
Изключителни благодарности на организаторите, ръководители, водачи, спасители, медицинско лице от ТД „Руен“ град Пловдив – Здравко Дошков, Никола Игнатов, Цвятко Цветков, Георги Бакърджийски, Радостина Василева.
Милена Воденичарова
20 дни - 660 км. Изпълнен с различни хора, чувства, емоции – пътят се превръща в едно общо изживяване, където залъкът хляб или глътката ракия са по-сладки, когато са споделени. „Човек е човек, когато е на път“ – днес тази велика мисъл на Алеко Константинов звучи със сила и тежест и ще бъде актуална и за бъдещите поколения.
Преминаваме през различни метеорологични условия, през различни терени и височини – всички сме отправени към една основна цел – Черно море, сините вълни, нос Емине – най-източната точка на България. Дали самата цел да зърнем морето от Стара планина или самото преминаване по билото на най-величествената планина в България ни води и ни дава сили да крачим напред и нагоре?! Всяко едно камъче под краката ни дава усещането, че ние сме част от пътя и че пътят е част от нас. Всяка една докосната тревичка ни опиянява със свежия си аромат и сякаш ни вдъхва нов прилив на сили и енергия. А всяка една ягодка, малинка или боровинка ни дарява с глътка почивка и усещането, че сме щастливи от това, което правим.
Преливат различни цветове – зелено, кафяво, златисто, синьо, на места огнено червено, жълто. Цялата тази палитра от цветове е майсторски съчетана във великото творение на природата – Стара планина. И сякаш ние допълваме този шедьовър с присъствието си. Основният цвят – зеленият ни носи спокойствие и мир в душите. Смирени пред силата и необятността на планината, ние крачим по пътеки, камъни и храсти. Всяка стъпка ни води все по-близо до крайната точка, но и ни отвежда на едно невидимо пътешествие – пътешествието към себе си!
Мечта, реално изживяване, приключение или осъществена цел?! Споделяне или навлизане навътре в себе си? Обединени от една обща мечта, ние сме като отделни планети, които естествено се движат в общ ритъм и синхрон, но всяка планета представлява съвкупност от индивидуални размисли, преживявания, чувства, трудности, наслада, щастие, спокойствие, мир, хармония, баланс.
Това приключение създава една нова среща със собствените ни възможности, сили и воля. Пътят през необятната Стара планина е път, през който всеки човек преживява връзката между тялото, ума и душата. Всяка крачка е свързване с необятната природа, всяка глътка въздух е докосване до безбрежното небе, всяко запознанство е приятелство.
Някои хора казват: „Какво значение има крайната точка, когато умееш да се наслаждаваш на пътя“. За нас - „поклонниците на Стара планина“ това важи в пълна сила, защото ние сме там, защото обичаме планината – обичаме всяка птичка, тревичка, пътечка, било, камък, поточе и рекичка.
Походът започва от прохода Петрохан към хижа Ком /1544 м/. Преди да стигнем до хижата изкачваме вр. Ком /2016 м/, където началото на похода е официално обявено от водача от ТД „Руен“ Цвятко Цветков с по глътка ракия и фурми. Това е първият момент на всеобща близост и споделяне. Тридесет и трима участници от различни краища на България се запознават и обединяват. Споделеният залък и глътка остават в сърцето. Това е преживяване, което не се забравя и топлината на този огън може да те стопли и в най-големия градски студ. Пристигаме благополучно в хижата, където се провежда рокер събор и вечерта предстои концерт. И така първата вечер на разчупване на леда и премахване на градските предразсъдъци преминава с весели разговори и разкази на фона на всички рокери и мотористи.
На следващия ден ставаме, преизпълнени със сили и енергия, за да се отправим към х. Пробойница. Връщаме се до прохода Петрохан и от там поемаме през „наш`те планини зелени“. Изкачваме била, минаваме през поляни, пресичаме потоци. Цветовете преливат в различни нюанси на зелено и кафяво и тук-там се разнообразяват от ярки лилави горски цветя. Гъстите хвойни изглеждат като мек килим, застлан в планината. Минаваме покрай вр. Тодорини кукли /1785 м./, който ни впечатлява със зелената си премяна, а скалите сякаш са везана украса. Спускаме се към поречието на река Пробойница, на която е кръстена и хижата. Времето е чудесно за палатки и нежният ромон на реката ни унася бързо бързо.
Събуждаме се от медения звук на мъничко звънче, вързано на красив кон. Събираме палатките, закусваме с вкусни мекици и чай и се отправяме към с. Губислав, където ще се предвижим с бусове през гара Лакатник до едноименното село. Любуваме се на безкрайната красота на Искърския пролом, който преминава през гара Лакатник като застинал влак и само движението на пълноводния Искър носи усещането за живот и динамика. Днешното приключение ни отвежда през Атмосферик фестивал, който се провежда близо до местността Чемерика. Преминаваме през музикалното събитие и ставаме за секунди част от него. Хората ни се радват и ни изпращат на добър път към морето. Някои дори се смеят и не вярват, че сме тръгнали натам. Да, който е дръзнал на това пътешествие знае, че първите стъпки са най-трудни, а последните най-сладки. Преминаваме през местност „Разделената вода“, където през 1871 г. Васил Левски е основал таен революционен комитет от местни поборници срещу турското робство. Усеща се тайнствената и магична атмосфера на дъбовата горичка, през която минаваме. Именно тук природата е запазила историческите тайни и ги съхранява за вечни времена. Пристигаме в х. Лескова /1340 м./, където дружелюбните хижари ни гощават с топла супа и чай. Лягаме си изморени, но удовлетворени от дългия ден, за да съберем сили за следващия ден.
Поемаме от хижата към прохода Витиня. Виждаме как сутришната мъгла се вдига нагоре като завеса и пред нас се разкрива гледка – необятна, красива и спираща дъха. Подсичаме вр. Мургаш /1687 м./ и излизаме на Зла поляна, където се изсипва градушка. Недружелюбното посрещане ни дава отговор на въпроса защо е наречена така тази поляна. Пристигаме на прохода, където си правим бивак.
Сутринта е топла и приятна. Маршрутът ни продължава от прохода Витиня през вр. Баба до х. Кашана. Преминаваме през Арабаконак – най-ниският проход в Западна стара планина /970 м./. Мястото е важен исторически, военен и търговски път още от Античността и Римско време. По този път са преминавали войските на Филип и Александър Македонски, а през 1867 г. преминава четата на Панайот Хитов и Филип Тотю на път за Сърбия, за да се включи във Втората българска легия. Знаменосец е Васил Левски. По късно през деня ни застига продължителен дъжд. И сякаш всеки остава насаме със себе си и дъжда. Планината е обхваната от гъста мъгла. Зелените върхове и поляни са скрити като с воал от нашите очи. Погледът ни е концентриран в пътя, защото всички желаем с всяка крачка да стигнем все по-бързо до хижата на топло и на сушина. Дъждът спира и на моменти мъглата ни открива гледка на юг към гр. Пирдоп. Пристигаме в х. Кашана, където ни очакват малки бунгала със запалени печки. Топлината е нашата награда за деня. Няма нищо по-хубаво да почувстваш топлината от дърво след почти цял ден ходене в дъжд и мъгла. И до днес усещам тази топлина в сърцето си...
Планината е единство на противоположности – след високото идва ниско, след топлото – студено, след слънчевото – облачно. Това се потвърди в този шести ден от нашия поход. Маршрутът ни продължава от х. Кашана през вр. Паскал до х. Георги Бенковски /1540 м./. Този ден е изпитание за групата като цяло и за всеки един участник по отделно. Сутринта е обгърната от гъста мъгла; движим се близо един до друг; студено и влажно е. Изкачваме билото, където освен мъглата и ситния дъждец, силен вятър се опитва да отклони стъпките ни – сякаш ни възспира. Устремени и решени, ние крачим като верни поклонници на планината и дори вятърът не може да спре нашия порив. Тук главната цел е изместена от вяра, надежда и молитва да стигнем живи и здрави до хижата. Измокрени до кости и премръзнали, чувствата и емоциите ни са извън контрол и като че ли чувството за самосъхранение дава превес над всички други емоции. Добър урок ни дава планината и ни показва, че няма по-висше от природата и природните сили. Последните крачки преди х. Бенковски са изпълнени със смирение и страхопочитание, но и безгранична любов към планината.
Осъзнали естествените закони на природата и уроците на живота, с песен на уста се отправяме към х. Ехо. Пътят преминава през резервата „Царичина“ – Омайният резерват. Пътеката минава през вековна гора от смърчове и ели, а над тях се извисяват белите мури. Резерватът се нарича омаен не само заради опияняващото въздействие на природата, а и заради огненочервеното омайниче, което се среща там. Сред зелените тучни полянки се откроява синята тинтява, която привлича туристите със своята красота и аромат. Правим почивка на х. Вежен и продължаваме пътя покрай едноименния връх /2198 м/. Пътеката ни разкрива необятна гледка към с. Рибарица и връх Васильов на север, а по-късно на юг се открива гледка към Същинска средна гора. Виждаме сгушените селца Кърнаре, Розино, Столетово, Христо Даново и се любуваме на красивата Средна гора от далече. Изкачваме вр. Юмрука /1819 м/, който ни пленява със своята сила и красота, вплетени в едно. Като здрав юмрук, издигащ се към небето, върхът се врязва в облаците. Оставяме своите послания и пожелания в книга, която прилежно прибираме в найлон и в желязна кутия, за да се запазят думите ни през години и векове. Предстои ни стръмно спускане до х. Ехо по скалистата част на върха, където има стоманени въжета в помощ на туристите. Минаваме покрай параклис св. Троица /1700 м/, където се прекръстваме и благодарим на Бога, че е сътворил такива красоти и че сме живи и здрави да се докоснем до тях. Пристигаме в х. Ехо /1675 м/.
Потегляме към х. Козя стена /1600 м/ и преминаваме през едноименния резерват. Тук стръмните отвесни скали пораждат различни чувства у всеки от нас. У едни това е екстремно предизвикателство, у други – изправяне пред собствените си страхове, у трети – поредната пътека, която трябва да се мине с повишена концентрация. Пътеката е тясна и скалиста, а дерето е страховито и дълбоко. Подсичаме билната пътека и минаваме ту от северната, ту от южната страна на Козята стена. И този ден ветровете и мъглата пазят съкровищата на Балкана, а срещата със старопланинския еделвайс остава очакване за бъдещите ни срещи. Пийваме по чайче на хижата и продължаваме към Беклемето. Продължаваме пътя си към х. Дерменка /1503 м/ през заслон Орлово гнездо. Вечерта е изпълнена с веселие, забава, песни и танци. Времето, когато не сме на път, е изпълнено със спокойствие и почивка, но същевременно и с планински песни, танци и приятелства.
От х. Дерменка тръгваме с дъжд и закусваме в х. Добрила. Метеорологичните условия не позволяват на групата преминаването през вр.Амбарица, Купена и Кръстците, затова продължаваме през Залъмово кладенче към х. Левски. След излизането от гората над хижата времето се изяснява и повишава настроението ни, от м.Дюза за момент дори се вижда кулата на вр.Ботев. Малко преди заслон Ботев мъглата отнови ни обгръща, но това не ни пречи да пристигнем с бодра песен.
Десетия ден на похода започва с изкачването на първенеца на Стара планина връх Ботев /2376 м/. От ветровитото било слизаме край х.Тъжа и преминаваме Гърмящата гора. След това се наслаждаваме на запленителния масив Триглав, Пеещите скали, подсичаме вр.Вълча глава от юг и стигме за заслужена почивка в х.Мазалат. От нея до х.Узана краката ни сякаш се движат сами. Хижарката Милена е подготвила ръчно омесени питки, за да ни посрещне в народна носия с хляб и сол и топли думи. Отхапваме през сълзи от вкусния хляб и се замисляме върху заветните й думи. Очите са изморени, но весели и замислени върху житейските ценности и сякаш светят, разпалени от щастието.
От х. Узана грабваме нашия трибагреник и се отправяме през вр. Шипка към х. Бузлуджа. Този ден сякаш минаваме през историята. Всеки чувства у себе си трепета от бойните възгласи, всеки усеща кръвта на дедите ни под краката си, всеки усеща силата и всеотдайноста на борците за свобода. Тези чувства и емоции ни карат да крачим напред и нагоре, изпълнени с гордост, че сме българи.
Навлизаме в Източна Стара планина, където преминаваме през Тревненската планина, Елено - Твърдишка планина, Котленска планина. В този дял планината вече е по-ниска и полегата, а и времето вече е слънчево и топло. Преходите са продължителни, но терените са полегати и лесни. Всички сме не само участници в похода, но сме и вече приятели. Приятелството в планината е силно и здраво като юмрук. Приятелството, създадено в планината, може да устои на най-големите бури и катаклизми, защото е истинско и чисто, като планински извор.
В с.Дъскотна нашият домакин Христо ни посреща сърдечно, докосва сърцата ни до магията на народната музика с гайдата си и ни нагощава с агне на фурна и дроб сърма.
Последната отправна точка преди нос Емине е с. Козичино, откъдето тръгваме сутринта на 30 юли 2014 г. Утрото е приказно и магично. Виждаме изгрева през тънка като коприна мъгла. Минаваме през ожънатите ниви и виждаме проблясващите паяжини в житата. Мравките събират останалите житни зрънца и бързат да ги приберат за зимата, а ние бързаме с бодра стъпка, за да осъществим една мечта – да зърнем Черно море от Стара планина. И ето че дългоочакваният момент идва – виждаме морето. Но за да стигнем до него ни остават още 20 км. И толкова близо, и толкова далеч. Последните крачки са най-сладки – няма болка, няма умора, има само един стимул и това е синьото море.
Пристигаме в с. Емона, където с бурна наздравица и песен се поздравяваме всички и после задружно се отправяме към нос Емине. Настава едно всеобщо щастие, преливащо от различни емоции, радост, смях и сълзи дори. Спасителят и водач от ТД „Руен“ гр. Пловдив - Никола Игнатов подава на ръководителя и водач от ТД „Руен“ Здравко Дошков шампанско, с което ни поливат и ни поздравяват за общото постижение на групата.
И така потни, мръсни и поляти с шампанско си тръгваме от нос Емине, знаейки че някой ден ще се срещнем отново на същото място. Изхвърлили ненужния товар и стрес от градското ни ежедневие, ние сме леки и безгрижни и единственото, което носим в душите си, е безкрайно щастие и благодарност, че заедно се обединихме, за да осъщствим общата си мечта.
Хвърлям от нос Емине малко камъче, донесено от вр. Ком, което ще разкаже на морето за цялото приключение на това незабравимо пътешествие...
Изключителни благодарности на организаторите, ръководители, водачи, спасители, медицинско лице от ТД „Руен“ град Пловдив – Здравко Дошков, Никола Игнатов, Цвятко Цветков, Георги Бакърджийски, Радостина Василева.
Милена Воденичарова